Хумор срещу тумор

по действителен случай...

   На  19 януари 2013 година се навършва точно една година от един преломен момент, след който тотално се промени не толкова животът ми, колкото начинът ми на мислене.  Понякога някои неща идват в животът ни, за да ни променят, за да се осъзнаем и най-вече – да оценим  живота си...
   Искам да предупредя, че точно тук, хората, които ме познават, ще ме видят в малко по-друга светлина, а за тези, които не са привърженици на „черния хумор”, препоръчвам да не четат по-долните редове. На останалите препоръчвам, ако имат под ръка, да си вземат носни кърпички... за всеки случай.
   Точно преди една година се установи, че имам някакво туморче. Всъщност туморчето беше около 15 см. диаметър и освен впечатляващите размери, беше срастнало и с детеродните ми органи. Докторите бяха на 100% решени, че трябва да отстранят всичко и 99% сигурни, че ще последва химиотерапия. И такааа... си казах аз – Марийке, добре дошла в клуба на онкоболните. Аз и онкоболна – хах...  не, това не е истина. Не, ама да! Сетих се обаче за случаите, в които наистина си бях пожелавала да ме няма на този свят по ред причини. Това е друга тема. Но сега си казах: Ама аз съм точно на 30 години, имам малка 5 годишна дъщеря, за която трябва да се грижа, а ми се живеее.... как ми се живее... просто ми се живее! Казах си: да става каквото ще да става – когато–тогава, колкото–толкова  и каквото–такова.

   И така. Хоспитализираха ме по най-бързият начин, като по време на ехографията си слушах по радиото песента "Здравей, как си приятелю" на Тоника. Влизам за настаняване в отделението и какво да видя в коридора – строителна площадка. Пълно с майстори, които прекарваха строителни материали на колички и се разминаваха с персонала, който буташе пък на колички пациентите си. Купонът си течеше с пълна сила. Изнесоха по едно време и един труп...  Казаха ми да почакам (около час), че стаята е след ремонт и още не е готова. През това време наблюдавах всичко и всички. От стаите излизаха жени с дренажи и катетри и се разхождаха бавно и с усмивка, като на разходка в парка. В началото си мислих, че попадам в... лудница.

   Влязох в стаята най-накрая, която беше напълно празна. Казах си: супер – чисто, ново и напълно сама. Да, ама не. Първата жена влезе броени митутки след мен.  Хареса си леглото, което си бях избрала и ѝ го преотстъпих, да се радва. Викахме ѝ баба Дафи. Беше софиянка, с поддържана оранжева прическа – тип „Мерлин” и беше много капризна. Докато ми се оплакваше от това и онова в стаята започнаха да внасят останалото обзавеждане – медицинските сестри едва тътриха един гардероб, включих се и аз естествено, но един майстор от строителната площадка дойде и се притече на помощ. Веднага след това влязе леля Веска – учителка по пеене от Видин. Височка само кинта и двайсе, припкаше и беше много енергична и усмихната – все сновеше напред-назад. То как да се стои на едно място – лекуваше се в болницата половин година. И накрая дойде последното попълнение на екипа в стаята – хубавата Ева от Гоце Делчев – с  чист македонски диалект. Двете се надприказваха с баба Дафи и денем, и нощем.

   Дойде великото чакане – кой ще мине първи под ножа. То бяха изследвания и ред други неща. Аз пък през това време имах анемия и ме тъпкаха с някакви лекарства, като ми казаха много-много да не обикалям, а да си лежа, та и на количка ме повозиха един ден. Хвърлях си лекарствата в коша и ядох само пилешки дробчета и салата от цвекло  (които ми носеха) – та си оправих кръвните стойности. Веселбата си течеше с пълна сила. Докато можехме да щъкаме, с леля Веси и Ева излизахме в задния ход на болницата да пийнем кафенце и да се почерпим с цигарка, че после след операциите не се знаеше... Лекуващият ни лекар и на четирите от стаята беше един и същ. Видя ни, че в този студ излизаме навън и ни се накара хубаво, та пациентите, които можеха да ходят, излязоха в коридора да чуят и те.  И по-скоро се поскара на леля Веси, че беше по-голяма от нас двете с Ева, но тя си беше заклета пушачка. Все едно бяхме в някакво училище и дисциплината в случая изобщо не ни се нравеше,  искахме просто да си живеем живота – дори и в онкологията.

   Така се падна, че леля Веси беше първа под ножа. Операционната беше на друг етаж и после връщаха всички в отделението. С  Ева ходихме да пушим вече поотделно, защото някой трябваше да наблюдава системите на Весето. С такива интересни хора се запознах – все, пушачи де, но и после след болницата ни срещна изненадващо живота. А колко трупове изнесоха и видях през всичките дни – не ги броях... Та персонал в стаята нямаше. Гледахме да пазим тишина за Веска, но майсторите отвън си казваха думата и следващата стая беше... точно съседната до нас. Честито. Баба Дафи беше уникална - беше заела целия гардероб, сякаш се беше пренесла да живее завинаги в болницата, държеше всичко в едни найлонови пликчета и когато започнеше да си търси нещо – леглото ѝ ставаше като след бомбардировка, а и звуците бяха много приятни, особено когато ги чуваш, събуждайки се, последвани и от мърморене за нещо – я на храната, я на персонала, я на нас. Толкова много храна ѝ носиха близките, че и четирите не можехме да я изядем. То през деня беше явно, че сред строителната площадка няма как да спиш, но поне вечерта баба Дафи да не ставаше да шумулка с пликчетата...  Молих се за сън и ето, че ми се чуха молбите – втората по ред беше баба Дафи... Три дни стоя в реанимация и поспахме всички.
   На 19 януари дойде и моят ден... Вечерта преди операцията сънувах покойният ми татко. Беше усмихнат и около него имаше много светлина. Сутринта, когато се събудих бях в добро настроение и усмихната. Всъщност през целият ми престой в болницата бях в с добро настроение, въпреки някои неща. Не бях попадала на такова място и сякаш не беше реално това, което ми се случваше. Нищо общо със скучния делничен ден в офиса. Взех си душ и се чувствах така, все едно ще ходя на някаква важна среща, а защо не и на цирк. Лекуващият лекар дойде в стаята и ме предупреди отново, че има вероятност да отстранят всичките ми детеродни органи. Аз му отговорих, че вярвам, че ще имам още деца.. Той погледна в земята и ми каза да тръгваме. Запътих се към операционната. По пътя си мислих, че най-важното е да живея – всичко друго беше на заден план. Вратите в операционната бяха широко отворени на всички стаи и когато легнах на масата, видях от съседната стая ококореният поглед на един дядо в мен и зяпналата му уста. Усетих се защо ме гледа така и дано майка му ми прости, защото ѝ пратих поздрави... мислено. Погледнах инструментите на табличката и докторът ми каза, че ще имам най-красивият белег. Леля Веси я беше зашил обаче като наденичка. Коктейлът, с който  ме почерпиха венозно, ме приспа.
   Събудих се от някакъв силен трясък и имах чувството, че току-що падам от някъде. Естествено – това беше асансьорната врата към нашето отделение, която се тряскаше винаги, когато изнасят някого. Е, този път бях аз. Не усещах нищо – само ми се виеше свят и си казах: Марийке, моли се да е тихо днес, за да поспиш. Леля Веси беше започнала да става вече и я сварих ухилена. Баба Дафи и тя започна да става лека-полека. През първият ден след 3 часовата операция, упойващите лекарства надвиваха шумът от бормашините. Влиза по едно време лекуващият ни и с усмихнатият му поглед разбрах, че всичко е наред. Оказа се, че са махнали само тумора, единият яйчник и част от маточната стена.  А докторът обаче какво заварва в стаята – баба Дафи разтлала половината си багаж на леглото и пак търси нещо. Весето снове по гащи и торбичката от катетъра се тътреше по земята с един маркуч, като опашка след нея  – така си ходи до последно из стаята (когато торбичката не беше много пълна, де) и все внимавах да не я настъпя. Беше ѝ омръзнало да я носи в пазарска найлонова торба и направо се молих тя или някой да не я настъпи – да не се извади катетъра. Та по това време, когато докторът влезе, Ева говореше отново по телефона, а като го хванеше – за половин час и нещо, всеки можеше да научи всичко за македонският диалект. А аз лежа и нямам сили за нищо друго, освен да се усмихвам, не можах и дума да обеля, защото едва си поемах въздух – от болки. Докторът се хвана за главата и само каза: „Как можаха да ми се паднат всичките луди на мен”. И излезе. Последва такъв смях, че се молих да заспя и да не усещам нищо в областта на стомаха. Едновременно с това болките се засилваха, докато се наместваха и червата.  Имаше поводи  за много усмивки и сръдни. В стаята до нас си работеха усърдно с бормашини. Весело си ни беше.

   Едва на третият ден направих първите стъпки. Леглата бяха толкова високи, че като си седнал – не можеш да опреш пода с краката си. Затова Весето намери отнякъде едни стълбички, по които да се слиза, за да не скачаш като от трамплин с току-що разпран стомах. То тези стълби  трябваха най-вече за нея. Но и на нас ни ги услужваше понякога.  Всъщност нея я бяха разпрали най-много – от слънчевия сплит до венерения хълм, за да извадят каквото имаше за вадене. Та клубът в стаята си беше на „изкормените риби”. Най-трудно беше да се сдържиш да не се разхилиш, защото започваш да усещаш всичко по шеф и кройката. Същевременно леля Веси ми миришеше на цигари. Чудех се къде ходи да пуши... Ужас  си казах! Там просто не се стоеше и секунда, защото на всички даваха разхлабителни и положението беше много по-зле и от леглото на баба Дафи, като разхвърля... Оказа се, че ходи при майсторите в съседната стая, докато си работят, защото и те пушат. Евето разбира се – и тя с Весето, да не остане назад. Ето, че и аз започнах да припкам и отново трите... в комбина. Вечерта майсторите ни оставяха ключът на стаята до нас, но и това не трая дълго. Хванаха Весето, защото си беше наклепала нощницата с латекс  и за потвърждение ни видяха и трите как се изнизваме от стаята. Не ни глобиха, но от следващия ден вече нямахме ключ за стаята, а навън един студ...  Като ни бият обезболяващите и слизахме лека-полека с асансьора – ей така, като светещи коледни елхи, но след Нова година –  с дренжите, катетъра и висящите маркучи по нас. Сякаш правихме модно ревю на болничната екипировка докато слезем бавно-бавно до задния вход – в патешка редица. Там имаше и други като нас. Как си помагахме да си държим един на друг пълните торби с дренажите, катетрите и кафето, докато запалим цигарка – беше си направо сестринско и братско.  През този вход изнасяха труповете и почти всеки път се случваше да изнесат някого... а докато се хилим за нещо – ни позамръзне усмивката и поутихнем...., а и в януарските температури си позамръзвахме харабийски навън. И обрато пак в отделението на топло - благодат. Ева беше най-бърза и с най-лека операция, хем беше последната. Ден-операцийка и на следващия вече слизаше при нас, но и тя с торбичките.

   Изписаха Весето и заключиха долу задния вход по нареждане. Вече нямаше кой да ни води и да ни показва скришните места. След нея изписаха и баба Дафи. На два пъти близките ѝ се връщаха да изнесат багажа. Забрави си някои неща, та едва я настигнах на изхода, за да ѝ ги дам, защото не чуваше докато ѝ виках името. Останахме само с Евето в стаята. Стана от скучно по-скучно. Резултатите от хистологията още не бяха готови, но и нас ни изписаха.

   Благодарна съм, че попаднах точно на тези три жени, на този персонал, на най-добрия и луд доктор, на най-веселите майстори и на още други хора в болницата, които как да ви кажа – обикнах ги, а и ме спасиха от всички черни мисли. Вместо да ме беше страх от неизвестното, аз сякаш отново се върнах в безгрижните си ученически години по време на целият ми престой там. Бях се върнала отново към детството си...

   Наред с купона, който преживях, трябваше да се прибирам, защото вкъщи ме чакаше моето слънчице – дъщеря ми... Беше подготвена и знаеше, че мама е болна.  От изписването ми – обезболяващите обаче спряха и сега усетих какъв елексир са били.  Купона наистина свърши, защото най-тежкото едва предстоеше... Още половин година лечение – химиотерапия и куп други неща, с които се сблъсках и в някои случаи бях безсилна да се справя. Оставих се на Божата воля. Любовта на/към дъщеря ми, на/към приятелите ми и силната ми жажда за живот –  това бяха нещата, без които не знам как щях да премина през всичко и изобщо дали щях да премина, ако и едното от тях го нямаше.  Не исках да приема факта, че съм болна, въпреки, че видях многото трупове и умиращи в болницата. Съдба, както се казва. И знаете ли, колкото повече вземаме насериозно себе си и живота – толкова по-зле. Това разбрах. „Понякога не ни остава нищо друго, освен да се смеем. А да плачем – няма смисъл...”

Ако започнем да гледаме по-весело на живота, може би и той ще ни отвърне по същият начин. Смехът е наистина здраве, но против  съдбата си, никой не може да върви. И тъй като преди седмица прочетох историята на едно младо момче, която отчасти усетих като моята, реших и аз да споделя своята история в същия ироничен вид – към действителността.  Благодаря ти със цялото си сърце, Никола!   Почивай в мир, братле...

А сега ще си сипя едно за мен и за другите – за наздраве. И капвам на земята за покоя на останалите: амин за всички души...