23 август, 2013

Филип Данчев - талантите ги имаме

Филип Данчев
Днес ви представям Филип Данчев – един съвременен писател в началото на своя творчески път, с множество разкази и вече издаден първи роман през юни 2013 г. – "Да бъде приключение", написан съвместно с Ива Касабова. Предстои издаването на следващия му роман „Глупакът от Монсегюр”, както и сборник с исторически разкази „И Рим остана свободен...” .  По образование е с френска филология, а по професия – водещ на новини в БНР.
В това интервю можете да се запознаете с неговата личност и творчество:

Здравей, Филип. От какво черпиш вдъхновение за творчеството си?

Здравей. По принцип всяко нещо може да ми послужи като стимул за писане, да предизвика вдъхновение. В моя случай много зависи от това, дали става въпрос за разказ или за роман. Разказите ми например са вдъхновени предимно от случки, които съм наблюдавал във всекидневието, в живота край мен. Това може да са хората, преминаващи през един подлез, пресрещани от момиче, което раздава листовки (както се роди „Вечер над града“), жена на улицата, която изостава от кавалера си, който пък изобщо не забелязва, че тя е изостанала от него (точно това използвах в „Проверката“), някоя легенда, която ме е впечатлила и съм преработил през своя си мироглед (такива са „И Рим остана свободен...“, „Тезей“, „Зама“) или нещо, което съм преживял сам (например „Щастливецът“). Понякога може дори да е някаква философска идея макар че това определение ми звучи твърде сериозно – както стана със „Свободната воля“, „Лудост“ или „Човекът без мнение“. А може дори да е представа или картина, която се е появила в ума ми, както се получи с разказите „Целувката“ и „Балада за един несретник“. Във всеки случай при разказите вдъхновението идва от някакъв относително мимолетен стимул.
При романите е по-различно, доколкото първо се появява идеята, която ме интересува, която е привлякла вниманието ми трайно и след това, започвайки да я разработвам, постепенно идва и вдъхновението. За „Да бъде приключение“, който написахме съвместно с Ива Касабова – съмишленик в писането, водещата идея беше силата на въображението, благодарение на която човек може да постигне много, да преживее невероятни неща, независимо от конкретното си битие, което понякога може да е доста объркано. При всички случаи вдъхновението е на основата на нещо, което по един или друг начин ме е впечатлило, а за мое щастие все още наблюдавам света с любопитство и широко отворени очи.

Кога и как започна да създаваш своите произведения?

Някак на шега. Или по-точно – от любопитство, да видя дали ще ми бъде интересно и как ще ми се получи. Това стана относително късно – бях на тридесет и пет или тридесет и шест. Тъй като винаги съм обичал да пиша писма и приятелите ми винаги бяха възхитени от тях, от начина по който ги пишех, един ден се попитах какво ли ще стане, ако се опитам да напиша разказ. Опитах и не се получи зле. Разбира се, далеч не беше добър, но тогава усетих, че ми е приятно да пиша не само писма. Същевременно си давах сметка, че имам много да се усъвършенствам. За мой късмет попаднах в интернет на онлайн-курсове за творческо писане, които бяха организирани от „Barnes & Nobles“ (за съжаление тези курсове отдавна са прекратени) и се регистрирах. Английският ми далеч не беше на добро ниво, но можех да чета спокойно. Всеки курс беше разделен на осем лекции, които биваха обсъждани от участниците. Към тях имаше упражнения за курсистите, които също се коментираха. Практически не участвах, но четях всичко, което се правеше, попивах всеки един съвет или идея. Впоследствие попаднах на една чудесна книга на същата тема: „Курс за творческо писане“ от Йосип Новакович, в която също могат да се открият ценни идеи. Самият Новакович започва книгата си с думите, че на всеки съвет трябва да се гледа като на идея, а не като на правило; че всеки трябва да изпробва дадените съвети, да прецени дали те му подхождат и ако почувства, че те не са за него – да ги отхвърли с чисто сърце. През цялото това време продължавах да пиша разкази, като се стараех да прилагам наученото по начин, който да ми подхожда, да експериментирам, за да усетя стила, в който се чувствам най-добре. Това е и причината сред разказите ми да има и такива на историческа тематика и любовни, и чисто житейски истории, но и фантастика, фентъзи, някои с по-философска насоченост.
И тъй като вече имах натрупани разкази, реших, че ще е добре да ги кача в един блог, поне да видя как ще бъдат възприети от хората, които са най-добрият критерий. Речено – сторено. Малко бях изненадан, че започнаха да се приемат добре. Постепенно се запознах и с други хора, които също пишеха разкази. Един от тях беше Ива Касабова, с която си допаднахме като интереси, като теми, започнахме да обменяме идеи, да си помагаме, докато се стигна до написването на няколко съвместни разказа. Някак си от самосебе си се появи идеята да напишем роман. В началото започнахме почти на шега, някак без самите ние да вярваме, че ще имаме силата и умението да го завършим. Обмислихме идеята, спряхме се на тема, която вълнуваше и двама ни, изградихме структурата и започнахме да пишем. Оказахме се добър тандем, доколкото се допълвахме чудесно, единият издърпваше другия, когато попадне в криза, после другият издърпваше първия. Постепенно започнахме да гледаме на работата си все по-задълбочено, да изпиваме все повече и повече отделните сцени, докато накрая романът беше завършен. Сега работим върху втория си роман, който е пред завършване.

Какви са темите, които влагаш в творбите си?

Както споменах, темите са най-различни. Любопитен съм към света, интересувам се от доста неща и всяко нещо може да ме вдъхнови. В крайна сметка обаче всичко опира до хората. Единствената тема са хората. За тях разказваме, за тях пишем. Та какво по-интересно може да съществува от човешките взаимоотношения в необятната им палитра? Дали темата ще са взаимоотношенията в една любовна двойка или между двама приятели, дали ще е борбата за постигането на някаква мечта, дали ще става въпрос за духовно израстване – всичко е до хората и взаимоотношенията между тях. Може да се каже, че донякъде бягам от всекидневната проблематика, доколкото животът ни не е лек и така или иначе ние го живеем всеки ден. Всеки ден се сблъскваме с него и с грозната му страна, а когато човек отваря една книга, било то роман или пък просто се спира на някой разказ в блога ми, той най-вероятно иска да избяга именно от трудното си всекидневие, да помечтае, да се пренесе някъде – било във времето или в пространството, да изживее нещо приятно. Разбира се, „приятно“ не означава „лековато“. Във всеки случай винаги се старая да внеса някаква светлинка, да дам някаква надежда, че може да се живее и по-добре, че можем да направим живота си поне малко по-хубав, по-красив.
Иначе като жанр... според мен всичко е до голяма степен изграждане на среда. Вземете например филма „Междузвездни войни“. Заменете космическите кораби с коне, лазерните оръжия – с пищови, лъкове и стрели, а Звездата на смъртта – с форт и ще получите един класически уестърн. Мисълта ми е, че една и съща история може да се пресъздаде както в средновековна атмосфера, така и в съвременна среда и да носи едно и също послание.

Вярваш ли в нещо и в какво?

Според мен вярата и надеждата винаги съдържат в себе си доза неверие. Предпочитам убедеността. Когато човек е убеден, той не вярва, а знае, сигурен е; докато когато вярва... едно е да кажеш: „Вярвам, че ще си взема изпита“, друго е да кажеш: „Убеден съм, че ще си взема изпита“. Та ако говорим за убеждения, убеден съм, че човек може да постигне много повече, отколкото е в състояние да си представи, стига да отхвърли съмнението на хората, които неминуемо ще се появят с изрази като: „Да не мислиш, че е толкова лесно?“, „То, ако ставаше така, всички щяха да са го направили...“, „Къде ще се мериш с този или онзи?“ и всички подобни семена на съмнението. Докато човек не опита, няма как да знае дали наистина даденото нещо е невъзможно (разбира се, едва ли някой в България дава зор да стане президент на Съединените щати, например). Естествено, че има фактори като възраст, които действително не позволяват много неща, но въпреки това съм убеден, че повечето ни човешки мечти са напълно осъществими.

Кои са любимите ти автори?

Не един и двама. На първо място Умберто Еко; за мен няма такъв гений, който да съчетава огромна ерудиция и талант. Друг, за когото веднага се сещам, е Гор Видал с тънката му, жилеща сатира – достатъчно е да си спомним неговият „На живо от Голгота“. Неоспоримо е майсторството и на Стивън Кинг, макар че този жанр не ми е много по вкуса и вероятно затова не съм писал нищо в тази посока. Няма да подмина и Ерве Базен с неговата трилогия „Писъкът на совата“, „Смъртта на кончето“ и „С глава в стената“, който – за мен – е един от майсторите на психологическата дисекция, ако мога така да се изразя. Няма да подмина и „Малкият принц“ от Екзюпери – книга, която е толкова многопластова, че в даден момент звучи дори езотерично. Разбира се, далеч не мога да се огранича само с изброените. Така или иначе този въпрос едва ли има точен отговор, защото сме живи хора и се променяме, развиваме се, а оттам се променят вкусовете и предпочитанията ни. Ако не е така, значи сме мъртви.

Необходимо ли е да се спазват определени правила и норми в изкуството?

Според мен, независимо от вида изкуство, правилата трябва да се научат много добре, за да бъдат нарушавани майсторски. Проблемът е, че докато се изучават, се случва човек да свикне с тях и впоследствие да забрави да ги промени „по свой образ и подобие“, да ги прилага в съгласие със своето светоусещане. Тогава може да се получи майсторски изпипана творба, която да няма дух. Ако изучаването на правилата се пренебрегне има опасност човек да реши да твори както намери за добре. Тогава е възможно да се получи нещо наистина добро, но в повечето случаи се наблюдава съсипването на иначе добра идея. Златната среда не случайно е Златна.

Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?


Независимо за какъв тип изкуство става въпрос, има много добри творби, но нерядко те страдат от вторачването в битието ни. Далеч съм от мисълта, че трябва да бягаме от него (и да искаме не можем), но прекаленото фокусиране в калта на живота често пъти оставя тежък привкус. Някой беше казал, че литература, която навява отчаяние, е престъпление, но според мен това се отнася за всяка една област от изкуството. От друга страна, ако се фокусираме единствено върху житейските проблеми в България, никога няма да можем да „пробием“ навън: те са твърде неразбираеми за хората, които не са живяли тук, които не са преживяли това, с което се сблъскваме почти всекидневно. Канадски филмов критик беше писал, че този проблем се наблюдава и при канадското кино: то е толкова насочено към местните проблеми на канадците, че е неразбираемо за хората извън Канада. И действително, да се сещате за някой канадски филм? Пак казвам: това не означава, че трябва да пренебрегваме действителността или да я замаскираме в шарени багри, но прекомерното й експониране вреди не по-малко от нейното пренебрегване. Действието в един роман например може да се развива в България, героите да са българи, но историята да е описана по възможност така, че да е разбираема за всеки един човек по света (а далеч не всеки би разбрал да речем, как може хем да е модерна столица, хем булевардът да е в дупки; хем да е нов „Мерцедес“, хем да е с допълнително монтирана газова уредба). Тогава ще имаме реалния шанс да излезем по широкия свят, защото талантите ги имаме.

Повече за творчеството на Филип:

08 август, 2013

Лъчезар Любенов – “С вяра в доброто”



Днес ви представям едно обикновено-необикновено момче, което е един пример за това, как с вяра може да се сбъдва доброто между хората. Неговите думи са един апел към всички хора – към всички нас. Защо направих това интервю ли? Защото България има крайна нужда от хора като Лъчо и действащата група от младежи “С вяра в доброто”. Те са от Горна Оряховица и до момента са помогнали на десетки свои съграждани инвалиди, бедни пенсионери и самотни майки.

Едно искрено интервю с Лъчо Любенов:

Лъчезар Любенов
Здравей, Лъчо. Ти си инициатор и създател на групата С ВЯРА В ДОБРОТО. Как се роди идеята да помагате на хората?

Идеята да помагаме на хората е много отдавна поотделно във всеки от членовете на групата С ВЯРА В ДОБРОТО. Преди да се съберем като организация, всеки един от нас се беше занимавал с някакъв вид благотворителност поотделно или с други хора. Аз бях организирал почистване и ремонтни дейности към черква “Св. Никола” в град Горна Оряховица. Бяхме правили благотворителна акция, изработване на мартеници и базар на мартенски сувенири с г-ца Василена Стоянова и кафе “Тиролиа”, помагал съм за много неща на много хора във времето. Идеята ни да се съберем като група възникна спонтанно. Един ден г-ца Елеонора Русева, се свърза с мен във Фейсбук и тя ми показа клипчета в Youtube, в които клипчета млади хора от София са си събрали парички и са купили пакети с хранителни продукти, които раздаваха по улицата на бездомни, самотни, стари хора. Направи ми впечатление благодарните очи на хората. Веднага решихме, че би било добре да направим подобна акция и в нашия град. Същевременно г-ца Русева се свърза и с Венелин Стефанов, а той с г-ца Ралица Станкова и решихме да действаме като екип. Знаех, че Венелин и Ралица имаха опит в благотворителните изяви, защото те бяха организирали много успешен концерт за нашия съграждани прикован в инвалиден стол – Данчо. Обмислихме нещата, решихме да искаме от председателя на Читалище “Напредък”, г-н Атанас Петров, и зала, в която да се събираме, да обмисляме и в последствие да реализираме нашите идеи. Той се съгласи, даде ни залата и така това беше началото на С ВЯРА В ДОБРОТО.


В последствие дойде и първата ни успешна акция с храните за бедните наши съграждани. Раздадохме 50 пакета и зарадвахме много хора.

Всичко това изисква време и голяма себеотдаденост към каузата. Какво е чувството, когато реализираш дейностите си?

А чувството, което изпитваш когато помагаш на хората е: буквално се чувстваш окрилен, виждайки радостта в техните очи. Виждайки сълзите им ти се чувстваш в безтегловност и окрилен – не може да се опише това чувство. Трябва да се изживее. Чувстваш се жив и щастлив, и стойностен човек.
Мислиш ли, че в България хората си имат доверие? И на какво се дължи доверието според теб?

Мисля, че в България хората са много недоверчиви, понеже много са били лъгани, подвеждани и заблуждавани. Хората са се отчуждили един от друг и завистта, злобата и моралният упадък са се настанили трайно в бита. 
Има и добри хора обаче, които са склонни да помагат, ако спечелиш доверието им. Трудно се печели доверие и се губи за миг, но смятам, че ние С ВЯРА В ДОБРОТО сме се доказали вече и тепърва ще се доказваме, че сме сериозни и с ГОЛЯМО желание да помагаме и да бъдем истински добри.

Как набирате съмишленици в групата? Или те сами се включват? 

Във времето с нас се свързват хора, разбрали от пресата, интернет и телевизията за нашите успехи. Те ни поздравяват, стискат нашите ръце и заявяват да се присъединят към нас. Ето аз запознах моите приятели Христо от Лясковец и председателя на Таекуондо клуб “Хемус” с нашата дейност. Знаех, че са добри по душа хора и могат да ни помагат. Малко им трябваше да разберат и веднага заявиха желание да се включат и помагат. Към днешна дата мога да се похваля, че групата ни се удвои. Млади и стари, разбрали за нашите успехи ни намират и заявяват желание да помагат. Много хора могат да бъдат добри и искат да бъдат добри, С ВЯРА В ДОБРОТО им предоставя тази възможност.


Какво мислиш за бъдещето на България?

Относно бъдещето на България съм оптимист. Харесвам България, нашите планини. Много положително ме зареждат разходките сред природата на родният ми град Горна Оряховица. Харесвам хижа “Божур” и местността “Камъка”. Знам,че в страната ни има прекрасни условия за туризъм и ако на чело на държавата ни застанат едни кадърни управници, а не политически марионетки, то тогава с общи усилия и С ВЯРА В ДОБРОТО, бихме могли да изтеглим каруцата от калта.


Какво пожелаваш на хората, които искат да помагат на нуждаещите се, както и на хората, които имат нужда от човешка подкрепа?

На хората, които искат да помагат на нуждаещите се пожелавам преди всичко сила и кураж и много вяра в доброто, защото няма да им е лесно, но обединени и заедно е много по-лесно. Един ще направи едно, втори ще се включи с друго. Просто трябва да им е ясно, че СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА. Трябва да бъдат силни и борбени и да не се отказват, защото често няма ненаказано добро, но това не бива да ги спира или отчайва. Носиш ли доброто в себе си, ти си човека, който може всичко. Спънеш ли се, ставаш и продължаваш и пак правиш добро. Ударят ли ти плесница по едната буза, подаваш и другата, стискаш зъби и пак правиш добро. Такава е нашата участ, но чувството, че си бил полезен, че си вдъхнал кураж, вяра и воля за живот на отчаян и беден човек е неописуемо. Вярата в доброто и че можеш да го правиш, ти дава крила и те кара да го правиш отново и отново. 
На хората нуждаещи се от добрина, блага дума или помощ, мога да кажа, че истински добри хора има и те съществуват и настъпва точно това време, в което хората отново ще отворят душите и сърцата си към добротата и както е било преди време човек за човека, ще стане брат, а не враг. Вярвайте хора и се молете искрено на Бог, защото той не ви е забравил.

Какво е посланието ти към политиците в България?


Посланието ми към политиците е един цитат на Българския Митрополит Неофит: България ще се оправи и тръгне нагоре и напред, когато на чело на страната, на чело на градове и общини, застанат хора със страх от Бога. Към днешна дата, политиците ни са едни кукли на конци, без капчица морал и лично достойнство. Само когато начело застанат хора със страх от Бог, тогава ще тръгнем към по-добро и ще дойде и прогреса за България и народа ще се почувства по-добре в страната, която днес смята за мащеха.

Един от любимите цитати на Лъчезар:


“Ще се оправят работите. Злото не е трайно. Доброто е господар на човешкото сърце.” Елин Пелин – “Гераците”.


Имам честта да познавам част от членовете на групата С ВЯРА В ДОБРОТО и за мен бе дълг да представя тяхната дейност. Нашето послание: Вярвайте в доброто! :)

19 март, 2013

За топлите шалчета


Когато е студено, от малка знам, че шалчетата топлят. Хубаво е всеки да си има едно топло шалче.
Когато е студено, от малка знам, че шалчетата топлят.
Хубаво е всеки да си има едно топло шалче.






   Беше един студен зимен ден, когато в училище все още учихме азбуката. Докато учихме, си мислих как с децата, след учебните часове, ще излезем на пухкавия сняг, да си поиграем и да направим снежен човек.
    По време на часовете в училище дойдоха от един Социален дом за "сирачета". Събираха по 1 левче, колкото беше обедната закуска на всяко едно дете в училище и може би и на тези, които имаха съдбата да живеят без мама и татко - там в дома... Направиха призив на следващия ден да донесем в училище наши стари дрехи за тях.
    Тогава за пръв път в живота си разбрах, че има деца, които живеят без родителите си. Бях на 6 години. Странно ми беше какво ли е усещането им, да не могат да кажат на някого "мамо" и "татко". Исках да разбера, защо живеят там. Защо има деца, които нямат родители. И вечерта въпросите вкъщи заваляха. Не спирах да питам. Сякаш не можех и не исках да повярвам, че всичко това е истина.
    В съзнанието ми или може би в детското ми въображение, изникна едно детенце - момченце, на което му е много студено и иска да си има шалче. Спомних си, че когато излизах навън да си играя с децата през зимата, винаги имах шалче, шапка и ръкавици. Исках всички деца в този непознат за мен дом, да имат топли дрешки, за да могат докато правят снежни човеци и си играят на снега, да им е топло. Прибирала съм се премръзнала след игра и много добре знаех какво е да имаш топли дрехи.
    Не спирах да мисля за това малко момче, за което си въобразявах, че имаше нужда от шалче. Вкъщи нямах много шалчета, но реших на това дете да му подаря едно специално шалче - за него и изплетено от мен. Докато гледах моята баба как плете и аз се бях понаучила малко, но не бях плела все още нищо сама. Намерих вкъщи една пухкава сива прежда и две куки за плетене и беше наистина много трудно да започна сама, а баба я нямаше, за да ми покаже. След няколко опита успях и редовете сами започнаха да се нижат. Това шалче си го бях нарекла на това момченце - за да му е топло. Плетях и очите ми се затваряха, жадни за сън. Но исках, вярвах и знаех, че ще го изплета през нощта. И така - в 3 часа сутринта шалчето беше готово - дълго само няколко педи, колкото за един път да обвие и се завърже на врата. Но беше много пухкаво и топло. Тъжно ми беше, че не можех да изплета на всички деца шалчета, но пък бях щастлива, че започнах да плета сама това специално шалче - за момчето. Тогава - докато плетях, си мислих, че един ден ще мога да купя много шалчета, когато започна да работя и да изкарвам пари, защото беше много изморително плетенето - особено, когато ти се спи и родителите ти правят забележки, че трябва да лягаш в леглото и да спиш. Но аз от малка, да си призная - не слушах много, а родителите ми почти се бяха предали да спорят с мен. Дори и след многото наказвания, аз пак продължавах да си правя това, което си искам, нищо, че понякога ме наказваха - в случаи и малко жестоко, като за дете. Но това е друга тема.
    На сутринта няма да описвам майка ми колко учудена беше, когато видя изплетеният сив шал, но след като го прегледа внимателно - веднага си изказа и критиката - на места плетката е много стегната, а на места е по-разхлабена и на всичкото отгоре (добре, че) видя една изпусната бримка. Шалът беше и много крив, защото бях объркала бримките в бройката на повечето редове. И ми каза: "Няма смисъл да го даваш този шал. На нищо не прилича." Насълзиха ми се очите, че това детенце няма да има така желания красив шал, но знаех, че ще го топли. Набързо хванах една игла и заших дупката, която беше точно по средата. Сложих го заедно към другите дрешки в едно чувалче и потеглихме към училище -  не послушах съветите, да го оставя вкъщи и разплета, които така и не бях поискала да ми ги дават. Но поне му заших дупката, за да не се разплете, когато това момченце ще го носи.. Какво е станало с това шалче не знам, но знам, че го изплетох не с ръцете, а с душата си, защото знаех и вярвах, че ще стопли момченцето.
    И до днес си останах същото дете, което иска да стопли поне едно дете, което няма това, което аз имам. Понякога и аз искам да имам нещо, което другите деца имат и понякога ми се подарява. Всяко едно дете знае какво е да получи нещо, което толкова много е искало. Та тук говорим за шалчетата - за шалчетата, които топлят през зимата. Как ли едно дете ще усети красотата на зимата, ако му е студено.
   Все още се уча да плета. Не се научих да слушам съветите на другите, ако не съм ги поискала, но понякога наистина зашивам по някоя дупка и благодаря. Не можах да изплета първото си красиво шалче, но пък се понаучих и някои плетки след това. Да, всякакви плетки има. И е толкова хубаво да плетеш. Да изплиташ топлинка, която усещаш в ръцете си, докато я плетеш. Но първото шалче беше с най-обикновенната и уж лесна плетка, а най-трудна.
    Хубаво е, че през зимата има шалчета. Все още не ми се е сбъднала мечтата да ги има за всички деца и знам, че не може всички да си имат топло шалче. Някакви вселенски закони чух от едно място. Но понякога топлите шалчета може да ги има поне за едно дете, което си няма топло шалче - било то и с дупка, която пък може да се зашие. Но знаете ли - най-важното е, че топлят. Останалото за шалчетата, е извън моята истина... А истината във въображението ми е, че това момченце съществуваше и си получи топлото шалче.

                                       
Истината не се хвали, не се срамува, не се възгордява и не те убеждава. Тя просто се усеща.  


30 януари, 2013

Най-скъпият подарък

Най-скъпият подарък е този, поднесен от душата... Безценни са моментите, които ни даряват това щастие да обичаме и да се чувстваме обичани... Казват, че щастието е състояние на духа и именно. Когато усетиш любовта на целия свят, това може да те направи истински щастлив, както и когато го прегърнеш със сърцето си....



"Попитали един мъдрец: Кога човек е по-щастлив - когато обича или когато е обичан? А той отговорил: Птицата с кое крило лети по-добре - с лявото или с дясното?"

Моите безценни подаръци се оказват необятни и благодаря на Бог за това, че ми ги изпраща в живота... Благодаря на всички в живота ми за думите, за жестовете, за делата, за обичта...

Това са само част от безценните ми подаръци, които винаги ще пазя в себе си...




ПОБЕДОНОСНО

                              на  М.Я.  

Щом свърши тежката битка,
набери пъстър букет от цветя
и най-красивата китка
закачи си в косите сама,

от този триумф подари си звезда,
от очите свали дълговластна тъга,
права стани и посрещни на крака,
побетителя в теб, вдигни му ръка.

Пей и лекувай с лудешко сърце,
празнувай с ново, щастливо лице,
и щом ти се плаче от радост – плачи
и за своята битка на света разкажи...

Дейзи Патън




Здравей, Мария!

         на Мария Янакиева
  
Дали животът е магия,                       
или илюзия красива...                          
Каквото и да е, Мария,
живей го все така щастлива.

И нека слънцето разплита
за теб лъчите си горещи. 
Луната, кръгла като пита,
да ти вещае нови срещи.

На всички грижи да си чужда.
Усмивки в дните ти да има.
В очите огън да събужда,
любов, със нищо несравнима.

Дали подарък ни е свише,
дали животът е магия -
не може в стих да се опише...
Привет от мен! Здравей, Мария!

Димитър Никифоров



Сенчец

                           на Мария Янакиева

Днес си тъжна… душата ти плаче
и ме питаш: „Защо са трънливи
тези сенки и гарвански грачат
във татул и гнездици коприва?”

Ще ти кажа: Дори да огрее
по петната им Слънцето жарко,
трябва Някой сълзи да посее -
хвърлей обич е може би малко…

Трябва почвата миг да обърне,
прошка чиста вода да налее,
тъмнината лъчите да зърне
и добрият ветрец да запее…

Да разлисти от пъпка смирение
мека благост - цвета на усмивка
ден след ден, сред дъжда от спасение,
да белее сенчеца-бодливка…

Михаил Цветански



БЕЛИЯТ ПРИСТАН

 на Мария Янакиева и Михаил Цветански

Светъл лъч над блатата от лепкава кал!
В сън ли глас на Надежда дочувам?
Тъмнината ме блъска в лицето без жал...
Боже, как не научих да плувам?!...
... Аз отдавна не помня кой тук ме отлъчи
и защо с тъмнина ме наказа.
Само сливам гласа си със песните вълчи
и повтарям си: "Няма да мразя!"
А когато връз мене гърми и вали,
само тихо притварям клепачи.
Времето е лечител. И спря да боли.
Само споменът тук грозно грачи.
В черно блато - тъмница от лепкава кал,
всяка капка е с дъх на обиди.
Там затъва духът ми, отдавна заспал,
без от Слънцето изгрев да види.
И мираж ли е, Господи, днес този глас,
или Ти ми довя Вдъхновение?
Не умея да плувам! Далече съм аз...
Нереално е всяко спасение...
Но как тясно е тук, Господи! Как е тясно...
Задушава се вече сърцето!
Пее нежният глас: "Има по-добро място!
Приближи... и хвани ми ръцете!"
... Светъл лъч над блатата от лепкава кал!
Истина е! Крещя: "Не сънувам!"
Няма страх! Има цел! Виждам пристана бял...
Време е да започна да плувам!

Павлина Соколова



СЪРЦЕ 
                             
                            на Мария Янакиева

Живей, сърце! И щедро се раздавай!
Отмервай дръзко своя календар!
Да те сломят нивга не позволявай!
На себе си бъди ти господар!
С палитра нарисувай всички чувства,
родили се от твоите искри.
Живей и всеки миг недей пропуска!
Със всяка своя фибричка тупти!
Живей, сърце! Напук на всичко, дето
забавя твоя ритъм тъй лудешки!
Намирай светлинка и там, където
спотайва се тъма зад чужди грешки...
Живей сега по своите закони
и всяка болка в теб изкорени!
Със своя бяг успявай да догониш
най-смелите, най-дръзките мечти!

Павлина Соколова



Не се страхувай, звездичке!

на моето приятелче Мими/Мария Янакиева/

Една звездичка със любов ни грее,
с любов и със безкрайна доброта.
Пази я, Господи! Тя трябва да живее!
С  лъчите й е по-красив света.
Не искам да е тъжна, не, не искам,
във този труден миг не е самичка.
Стоя пред Бог, в ръка свещичка стискам
и моля се за нашата звездичка.
Душата й е толкова красива,
сестричка е на моята по рими.
През сълзи искам тя да е щастлива,
макар да съм далече, с теб съм, Мими!
Не се страхувай! Моля те, звездичке.
Поглеждам те! Така на теб приличам.
Ти няма, няма никога да си самичка,
защото много, много те обичам.

Свилена Димитрова



На Мария

Приятелко, ти дар си ми небесен -
изпратена от Бога светлина,
в живота ни отруден и нелесен
да има дух, надежда, топлина!
И болките си заедно да носим,
една на друга да си бъдем лек
и отговор на трудните въпроси
защо от мъката създава се Човек...

Христина Радомирова


Бъди щастлива, Мария!!! който и да си, ти благодаря от цялото си сърце... Това е моята изповедалня, в която влизах/м от половин година насам в трудни моменти и ми даде сили да продължа напред!...  

Нещо истинско за теб - Христо от Лясковец


Благодаря на всички, които ги има в живота ми за любовта им...



                              Какво му трябва на човека

Какво му трябва на човека -
една сърдечна, слънчева усмивка,
да чуе блага дума за утеха
и болката у него да затихва.

Да има две очи, които
света до дъното си да побират
и думите, когато не достигат -
недоизреченото да разбират.

Да има муза да живее,
да се вдъхновява всеки ден -
свободно да лети и да дарява
обичащото си сърце. Във плен

на бялата, добра магия,
с вълшебството искри да пали -
прераждайки се в тази орисия,
света със чувства да погали...

Мария Янакиева