Често пъти съм си мислила какво точно представлява прошката. Да се прости на този, който те е наранил или обидил с нещо - това може да се окаже и най-лесното всъщност. Най-лесно прощава един уравновесен и здравомислещ човек, като знае, че животът му не зависи от човекът, на когото прощава. Има и такива силни характери, които не се впечатляват от отношението към тях. Но какво става, когато прощаваш на тези, които те ограбват, които те експлоатират, които ограбват по някакъв начин животът ти и не само теб, а и децата ти например и още повече - какво става, ако се прости на някой, който е убил в преносен (или не) смисъл детето ти (например) с лека ръка и без съвест, за да покаже колко е велик и т.н. Нали това е едно от най-непоносимите деяния... Питам се тогава... какво става. Възприетият правилен начин е да се прощава всичко и на всеки. "Има неща, които не могат да се простят" казват някои. Може би става дума за антихуманните деяния на някой. Какво обаче става с тези, на които им се прощава? Те разбират, че могат да вършат това и продължават, просто си продължават... докато достигнат до следващия човек, който може да им прости или не може да се защити. Затова и правата на човека е също една до болка позната тема. Дори един човек да се чувства независим (всеки е зависим от нещо) или
защитен, отново няма гаранция, че няма да посегнат над правата му, над животът му... Според религиозните писания и духовни съждения, е необходимо всичко да се прощава, за да сме щастливи. За хората, които носят много болка в себе си, се оказва, че наистина най-трудно могат да простят... Когато се учим да прощаваме е необходимо наистина да прощаваме, но... първо на себе си. Няма безгрешни хора. Всеки е ранявал други хора малко или много, съзнателно или не. Прошката става необходима, за да се освободим от товара в душите си. Защото чувството на вина, на недоволство и още по-силното - на гняв или мъст, ще продължи да наранява самите нас и съответно другите. И най-добрият закон или наказание не биха опростили и най-тежките деяния, така както сам човек би простил дълбоко в себе си. Това се оказва една трудна задача за повечето хора. И затова светът е такъв, какъвто го почувстваме. Отговорността, която носим пред самите себе си, се оказва отговорност и към всяко живо същество. Но този, който успее да прости, ще почувства удовлетворение от живота и освобождение. Ще почувства силата в себе си. Ще почувства непринадлежимостта си към никой друг, освен към себе, а това е само пътят към щастието. А после след прошката? После всеки продължава напред по пътя си и дано си (дона)учим уроците, докато сме живи. Амин
Няма коментари:
Публикуване на коментар