За топлите шалчета

Когато е студено, от малка знам, че шалчетата топлят.
Хубаво е всеки да си има едно топло шалче.

   Беше един студен зимен ден, когато в училище все още учихме азбуката. Докато учихме, си мислих как с децата, след учебните часове, ще излезем на пухкавия сняг, да си поиграем и да направим снежен човек.
    По време на часовете в училище дойдоха от един Социален дом за "сирачета". Събираха по 1 левче, колкото беше обедната закуска на всяко едно дете в училище и може би и на тези, които имаха съдбата да живеят без мама и татко - там в дома... Направиха призив на следващия ден да донесем в училище наши стари дрехи за тях.

    Тогава за пръв път в живота си разбрах, че има деца, които живеят без родителите си. Бях на 6 години. Странно ми беше какво ли е усещането им, да не могат да кажат на някого "мамо" и "татко". Исках да разбера, защо живеят там. Защо има деца, които нямат родители. И вечерта въпросите вкъщи заваляха. Не спирах да питам. Сякаш не можех и не исках да повярвам, че всичко това е истина.
    В съзнанието ми или може би в детското ми въображение, изникна едно детенце - момченце, на което му е много студено и иска да си има шалче. Спомних си, че когато излизах навън да си играя с децата през зимата, винаги имах шалче, шапка и ръкавици. Исках всички деца в този непознат за мен дом, да имат топли дрешки, за да могат докато правят снежни човеци и си играят на снега, да им е топло. Прибирала съм се премръзнала след игра и много добре знаех какво е да имаш топли дрехи.

    Не спирах да мисля за това малко момче, за което си въобразявах, че имаше нужда от шалче. Вкъщи нямах много шалчета, но реших на това дете да му подаря едно специално шалче - за него и изплетено от мен. Докато гледах моята баба как плете и аз се бях понаучила малко, но не бях плела все още нищо сама. Намерих вкъщи една пухкава сива прежда и две куки за плетене и беше наистина много трудно да започна сама, а баба я нямаше, за да ми покаже. След няколко опита успях и редовете сами започнаха да се нижат. Това шалче си го бях нарекла на това момченце - за да му е топло. Плетях и очите ми се затваряха, жадни за сън. Но исках, вярвах и знаех, че ще го изплета през нощта. И така - в 3 часа сутринта шалчето беше готово - дълго само няколко педи, колкото за един път да обвие и се завърже на врата. Но беше много пухкаво и топло. Тъжно ми беше, че не можех да изплета на всички деца шалчета, но пък бях щастлива, че започнах да плета сама това специално шалче - за момчето. Тогава - докато плетях, си мислих, че един ден ще мога да купя много шалчета, когато започна да работя и да изкарвам пари, защото беше много изморително плетенето - особено, когато ти се спи и родителите ти правят забележки, че трябва да лягаш в леглото и да спиш. Но аз от малка, да си призная - не слушах много, а родителите ми почти се бяха предали да спорят с мен. Дори и след многото наказвания, аз пак продължавах да си правя това, което си искам, нищо, че понякога ме наказваха - в случаи и малко жестоко, като за дете. Но това е друга тема.

    На сутринта няма да описвам майка ми колко учудена беше, когато видя изплетеният сив шал, но след като го прегледа внимателно - веднага си изказа и критиката - на места плетката е много стегната, а на места е по-разхлабена и на всичкото отгоре (добре, че) видя една изпусната бримка. Шалът беше и много крив, защото бях объркала бримките в бройката на повечето редове. И ми каза: "Няма смисъл да го даваш този шал. На нищо не прилича." Насълзиха ми се очите, че това детенце няма да има така желания красив шал, но знаех, че ще го топли. Набързо хванах една игла и заших дупката, която беше точно по средата. Сложих го заедно към другите дрешки в едно чувалче и потеглихме към училище -  не послушах съветите, да го оставя вкъщи и разплета, които така и не бях поискала да ми ги дават. Но поне му заших дупката, за да не се разплете, когато това момченце ще го носи.. Какво е станало с това шалче не знам, но знам, че го изплетох не с ръцете, а с душата си, защото знаех и вярвах, че ще стопли момченцето.

    И до днес си останах същото дете, което иска да стопли поне едно дете, което няма това, което аз имам. Понякога и аз искам да имам нещо, което другите деца имат и понякога ми се подарява. Всяко едно дете знае какво е да получи нещо, което толкова много е искало. Та тук говорим за шалчетата - за шалчетата, които топлят през зимата. Как ли едно дете ще усети красотата на зимата, ако му е студено.
   Все още се уча да плета. Не се научих да слушам съветите на другите, ако не съм ги поискала, но понякога наистина зашивам по някоя дупка и благодаря. Не можах да изплета първото си красиво шалче, но пък се понаучих и някои плетки след това. Да, всякакви плетки има. И е толкова хубаво да плетеш. Да изплиташ топлинка, която усещаш в ръцете си, докато я плетеш. Но първото шалче беше с най-обикновенната и уж лесна плетка, а най-трудна.

    Хубаво е, че през зимата има шалчета. Все още не ми се е сбъднала мечтата да ги има за всички деца и знам, че не може всички да си имат топло шалче. Някакви вселенски закони чух от едно място. Но понякога топлите шалчета може да ги има поне за едно дете, което си няма топло шалче - било то и с дупка, която пък може да се зашие. Но знаете ли - най-важното е, че топлят. Останалото за шалчетата, е извън моята истина... А истината във въображението ми е, че това момченце съществуваше и си получи топлото шалче.

                                       
Истината не се хвали, не се срамува, не се възгордява и не те убеждава. Тя просто се усеща.