 |
| Филип Данчев |
В това интервю можете да се запознаете с неговата личност и творчество:
Здравей, Филип. От какво черпиш вдъхновение за творчеството си?
Здравей. По принцип всяко нещо може да ми послужи като стимул за писане, да предизвика вдъхновение. В моя случай много зависи от това, дали става въпрос за разказ или за роман. Разказите ми например са вдъхновени предимно от случки, които съм наблюдавал във всекидневието, в живота край мен. Това може да са хората, преминаващи през един подлез, пресрещани от момиче, което раздава листовки (както се роди „Вечер над града“), жена на улицата, която изостава от кавалера си, който пък изобщо не забелязва, че тя е изостанала от него (точно това използвах в „Проверката“), някоя легенда, която ме е впечатлила и съм преработил през своя си мироглед (такива са „И Рим остана свободен...“, „Тезей“, „Зама“) или нещо, което съм преживял сам (например „Щастливецът“). Понякога може дори да е някаква философска идея – макар че това определение ми звучи твърде сериозно – както стана със „Свободната воля“, „Лудост“ или „Човекът без мнение“. А може дори да е представа или картина, която се е появила в ума ми, както се получи с разказите „Целувката“ и „Балада за един несретник“. Във всеки случай при разказите вдъхновението идва от някакъв относително мимолетен стимул.
При романите е по-различно, доколкото първо се появява идеята, която ме интересува, която е привлякла вниманието ми трайно и след това, започвайки да я разработвам, постепенно идва и вдъхновението. За „Да бъде приключение“, който написахме съвместно с Ива Касабова – съмишленик в писането, водещата идея беше силата на въображението, благодарение на която човек може да постигне много, да преживее невероятни неща, независимо от конкретното си битие, което понякога може да е доста объркано. При всички случаи вдъхновението е на основата на нещо, което по един или друг начин ме е впечатлило, а за мое щастие все още наблюдавам света с любопитство и широко отворени очи.
Кога и как започна да създаваш своите произведения?
Някак на шега. Или по-точно – от любопитство, да видя дали ще ми бъде интересно и как ще ми се получи. Това стана относително късно – бях на тридесет и пет или тридесет и шест. Тъй като винаги съм обичал да пиша писма и приятелите ми винаги бяха възхитени от тях, от начина по който ги пишех, един ден се попитах какво ли ще стане, ако се опитам да напиша разказ. Опитах и не се получи зле. Разбира се, далеч не беше добър, но тогава усетих, че ми е приятно да пиша не само писма. Същевременно си давах сметка, че имам много да се усъвършенствам. За мой късмет попаднах в интернет на онлайн-курсове за творческо писане, които бяха организирани от „Barnes & Nobles“ (за съжаление тези курсове отдавна са прекратени) и се регистрирах. Английският ми далеч не беше на добро ниво, но можех да чета спокойно. Всеки курс беше разделен на осем лекции, които биваха обсъждани от участниците. Към тях имаше упражнения за курсистите, които също се коментираха. Практически не участвах, но четях всичко, което се правеше, попивах всеки един съвет или идея. Впоследствие попаднах на една чудесна книга на същата тема: „Курс за творческо писане“ от Йосип Новакович, в която също могат да се открият ценни идеи. Самият Новакович започва книгата си с думите, че на всеки съвет трябва да се гледа като на идея, а не като на правило; че всеки трябва да изпробва дадените съвети, да прецени дали те му подхождат и ако почувства, че те не са за него – да ги отхвърли с чисто сърце. През цялото това време продължавах да пиша разкази, като се стараех да прилагам наученото по начин, който да ми подхожда, да експериментирам, за да усетя стила, в който се чувствам най-добре. Това е и причината сред разказите ми да има и такива на историческа тематика и любовни, и чисто житейски истории, но и фантастика, фентъзи, някои с по-философска насоченост.
И тъй като вече имах натрупани разкази, реших, че ще е добре да ги кача в един блог, поне да видя как ще бъдат възприети от хората, които са най-добрият критерий. Речено – сторено. Малко бях изненадан, че започнаха да се приемат добре. Постепенно се запознах и с други хора, които също пишеха разкази. Един от тях беше Ива Касабова, с която си допаднахме като интереси, като теми, започнахме да обменяме идеи, да си помагаме, докато се стигна до написването на няколко съвместни разказа. Някак си от самосебе си се появи идеята да напишем роман. В началото започнахме почти на шега, някак без самите ние да вярваме, че ще имаме силата и умението да го завършим. Обмислихме идеята, спряхме се на тема, която вълнуваше и двама ни, изградихме структурата и започнахме да пишем. Оказахме се добър тандем, доколкото се допълвахме чудесно, единият издърпваше другия, когато попадне в криза, после другият издърпваше първия. Постепенно започнахме да гледаме на работата си все по-задълбочено, да изпиваме все повече и повече отделните сцени, докато накрая романът беше завършен. Сега работим върху втория си роман, който е пред завършване.
Какви са темите, които влагаш в творбите си?
Както споменах, темите са най-различни. Любопитен съм към света, интересувам се от доста неща и всяко нещо може да ме вдъхнови. В крайна сметка обаче всичко опира до хората. Единствената тема са хората. За тях разказваме, за тях пишем. Та какво по-интересно може да съществува от човешките взаимоотношения в необятната им палитра? Дали темата ще са взаимоотношенията в една любовна двойка или между двама приятели, дали ще е борбата за постигането на някаква мечта, дали ще става въпрос за духовно израстване – всичко е до хората и взаимоотношенията между тях. Може да се каже, че донякъде бягам от всекидневната проблематика, доколкото животът ни не е лек и така или иначе ние го живеем всеки ден. Всеки ден се сблъскваме с него и с грозната му страна, а когато човек отваря една книга, било то роман или пък просто се спира на някой разказ в блога ми, той най-вероятно иска да избяга именно от трудното си всекидневие, да помечтае, да се пренесе някъде – било във времето или в пространството, да изживее нещо приятно. Разбира се, „приятно“ не означава „лековато“. Във всеки случай винаги се старая да внеса някаква светлинка, да дам някаква надежда, че може да се живее и по-добре, че можем да направим живота си поне малко по-хубав, по-красив.
Иначе като жанр... според мен всичко е до голяма степен изграждане на среда. Вземете например филма „Междузвездни войни“. Заменете космическите кораби с коне, лазерните оръжия – с пищови, лъкове и стрели, а Звездата на смъртта – с форт и ще получите един класически уестърн. Мисълта ми е, че една и съща история може да се пресъздаде както в средновековна атмосфера, така и в съвременна среда и да носи едно и също послание.
Вярваш ли в нещо и в какво?
Според мен вярата и надеждата винаги съдържат в себе си доза неверие. Предпочитам убедеността. Когато човек е убеден, той не вярва, а знае, сигурен е; докато когато вярва... едно е да кажеш: „Вярвам, че ще си взема изпита“, друго е да кажеш: „Убеден съм, че ще си взема изпита“. Та ако говорим за убеждения, убеден съм, че човек може да постигне много повече, отколкото е в състояние да си представи, стига да отхвърли съмнението на хората, които неминуемо ще се появят с изрази като: „Да не мислиш, че е толкова лесно?“, „То, ако ставаше така, всички щяха да са го направили...“, „Къде ще се мериш с този или онзи?“ и всички подобни семена на съмнението. Докато човек не опита, няма как да знае дали наистина даденото нещо е невъзможно (разбира се, едва ли някой в България дава зор да стане президент на Съединените щати, например). Естествено, че има фактори като възраст, които действително не позволяват много неща, но въпреки това съм убеден, че повечето ни човешки мечти са напълно осъществими.
Кои са любимите ти автори?
Не един и двама. На първо място Умберто Еко; за мен няма такъв гений, който да съчетава огромна ерудиция и талант. Друг, за когото веднага се сещам, е Гор Видал с тънката му, жилеща сатира – достатъчно е да си спомним неговият „На живо от Голгота“. Неоспоримо е майсторството и на Стивън Кинг, макар че този жанр не ми е много по вкуса и вероятно затова не съм писал нищо в тази посока. Няма да подмина и Ерве Базен с неговата трилогия „Писъкът на совата“, „Смъртта на кончето“ и „С глава в стената“, който – за мен – е един от майсторите на психологическата дисекция, ако мога така да се изразя. Няма да подмина и „Малкият принц“ от Екзюпери – книга, която е толкова многопластова, че в даден момент звучи дори езотерично. Разбира се, далеч не мога да се огранича само с изброените. Така или иначе този въпрос едва ли има точен отговор, защото сме живи хора и се променяме, развиваме се, а оттам се променят вкусовете и предпочитанията ни. Ако не е така, значи сме мъртви.
Необходимо ли е да се спазват определени правила и норми в изкуството?
Според мен, независимо от вида изкуство, правилата трябва да се научат много добре, за да бъдат нарушавани майсторски. Проблемът е, че докато се изучават, се случва човек да свикне с тях и впоследствие да забрави да ги промени „по свой образ и подобие“, да ги прилага в съгласие със своето светоусещане. Тогава може да се получи майсторски изпипана творба, която да няма дух. Ако изучаването на правилата се пренебрегне има опасност човек да реши да твори както намери за добре. Тогава е възможно да се получи нещо наистина добро, но в повечето случаи се наблюдава съсипването на иначе добра идея. Златната среда не случайно е Златна.
Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?
Независимо за какъв тип
изкуство става въпрос, има много добри творби, но нерядко те страдат от вторачването
в битието ни. Далеч съм от мисълта, че трябва да бягаме от него (и да искаме не
можем), но прекаленото фокусиране в калта на живота често пъти оставя тежък
привкус. Някой беше казал, че литература, която навява отчаяние, е
престъпление, но според мен това се отнася за всяка една област от изкуството.
От друга страна, ако се фокусираме единствено върху житейските проблеми в
България, никога няма да можем да „пробием“ навън: те са твърде неразбираеми за
хората, които не са живяли тук, които не са преживяли това, с което се
сблъскваме почти всекидневно. Канадски филмов критик беше писал, че този
проблем се наблюдава и при канадското кино: то е толкова насочено към местните
проблеми на канадците, че е неразбираемо за хората извън Канада. И
действително, да се сещате за някой канадски филм? Пак казвам: това не
означава, че трябва да пренебрегваме действителността или да я замаскираме в
шарени багри, но прекомерното й експониране вреди не по-малко от нейното
пренебрегване. Действието в един роман например може да се развива в България,
героите да са българи, но историята да е описана по възможност така, че да е
разбираема за всеки един човек по света (а далеч не всеки би разбрал да речем,
как може хем да е модерна столица, хем булевардът да е в дупки; хем да е нов „Мерцедес“,
хем да е с допълнително монтирана газова уредба). Тогава ще имаме реалния шанс
да излезем по широкия свят, защото талантите ги имаме.
Повече за творчеството на Филип:
